Неделята ...
прилича на ноември
в разтегнатото си
безмълвие
и ироничната сивота
на вечерта си.
Не, и... когато
утрото целува игриво
завесите
и слънцето
ме поглежда със очите ти...
Навън...
грохота на града
си търси повод за
поредното убийство
В безналичието на въздух
чувстваш пръстите му
върху треперещата си шия.
Не, и... когато
сред скритите в
тъмните ъгли сенки
се чуват усмивки,
с цвят на пролет
и аромат на любов.
Денят...
се обезпокой за себе си,
когато слънцето
пързаляйки се по склона
се препъна в
преспите изкуствен сняг.
Сълзите,
от ожулените му колене
родиха кокичета
върху бетонните тротоари,
жадуващи тревите си.
Небето...
пропълзя в очите ни,
докато асфалтът
събираше намокрени фасове
с остатъци горчилка
сред дъждовните капки.
Ще говориш ли,
Светлина...?!
контрастите
забравиха сънищата си
натежали от желание
очите ни... се целуваха...
... на финала
на взривената пустота
